Подробности
Свали Docx
Прочетете още
По времето на Буда е било по-спокойно. Но виждате, в различно време, в различен период на въплъщение, кармата организира различни неща. Дори Буда, неговият род е бил унищожен заради някаква карма от дълго време, от други животи, и после се е проявила в Неговия живот, така че семейството Му, Неговият род са били унищожени. […] Тогава, в този момент, един от лошите служители на враговете напомнял на Краля причината, поради която трябва да отиде и да убие рода Шакя, и тогава той го направил. Но след това този крал, който отишъл и убил и мъчил и изтезавал толкова много, много хора - също жени и деца - отишъл в ада, в безмилостния ад, и никога не се е върнал оттам. Нека да видя дали е още там. Къде е той сега? Не е вече там; тогава къде е сега? О, роден е със статут на човек, но в постоянно опустошавана от войни страна. Не в този свят, в друг свят. Имаме и други планети, и който воюва много, ще отиде първо в ада. Ако убият много хора, ще отидат в ада, в безмилостния ад. Понякога може да е завинаги. Но в такава ситуация една секунда от живота ви изглежда като цяла вечност.Този вид ад - защо го наричат безмилостен? Защото никога не спира да ви наказва, да ви измъчва, едно след друго. Винаги ще изпитвате болка, непрекъснато. Не можете да спрете да изпитвате болка или да си починете. В някои други адове имат почивка. Например, ако хората ядат месо от животни-хора - зависи колко и от какъв вид - когато нямат заслуги от минал живот или нямат Учител да ги спаси или да им помогне, тогава ще отидат в ада и ще бъдат смилани на кайма в месомелачка, също както те са убивали и смилали месото на животните-хора в този свят, за да направят кайма - може би два, три пъти, може би шест, десет пъти на ден. Но могат все пак да си почиват между това. Но в безмилостния ад никой не позволява почивка изобщо. Това продължава вечно. Например, автоматични машини ги засмукват, измъчват ги, с някои дяволи наоколо просто за да наблюдават или надзирават, и никога не спира. Това е най-лошият ад, в който можете да попаднете.Този ад е запазен за войнолюбивите хора, за хората, които наистина искат да убиват, да избиват другите безжалостно, без капка милост. Тези хора ще попаднат в този вид безмилостен ад. Както те се отнасят към другите, така ще се отнасят към тях, отново, отново и отново, безмилостно. И никога не можете да си спомните Бог, Буда – нищо. Не можете да се молите, не можете да направите нищо за себе си. Потискащата енергия там няма да ви позволи да мислите и за една наносекунда. Не можете да си спомните нищо. Всичко, което правите, е само да крещите през цялото време, 24/7, отново, отново и отново. Това е ужасно. Ето защо много Учители са слизали на Земята, защото не могат да понесат да виждат съществата на тази планета да страдат така. Същото е и с мен. Всеки ден плача без да виждате.Когато редактирам предаванията, които ми давате, когато животните-хора или хората страдат в това предаване, о, плача толкова много, през цялото време. Трябва наистина да се опитам да се контролирам; иначе не мога да работя. Мисля и за вас, за всички вас, екипите на Суприм Мастър ТВ, които работите по такива предавания със страдания, когато трябва да покажем истината на света - как страдат животните-хора, как страдат жертвите на войната. Вие всички трябва да работите върху това. Същото е и с мен - работя рамо до рамо с вас всеки ден; макар че сме надалеч, но работим заедно.В днешно време не се чувствам отделена от всичко, защото имаме интернет; можем да се свържем помежду си и можем да говорим, можем да работим един с друг сякаш сме в същата стая, в същия офис. Така че винаги се чувствам близо до вас, до всички вас. Просто понякога, от време на време, когато видя старите събирания заедно, когато имахме хубаво време, когато хората бяха щастливи да ме видят, тогава ми липсва това. Но не ми липсва да бъда в обществото. Наистина обичам да съм насаме. Освен когато виждам любовта, изливаща се от учениците или почитателите отвън - тогава сърцето ми се трогва и ми се иска пак да им дам подобно щастие, удоволствие - когато всички отиваха там и се чувстваха благословени и блажени, щастливи, и сякаш всички ставахме едно, само в любов и щастие.Това е, което ме трогва и това е, което може би би ме привлякло отново към обществеността.Но тези четири години - повече от четири години, почти пет години сега - когато съм сама в уединение, нищо не ми липсва. Нямам подтик или да чувствам, че трябва да изляза и да говоря публично и прочее. Не, нямам такъв копнеж. Правя каквото е добро за света, това е всичко. Макар че каквото и да правим, винаги има избор дали да се жертваш или не.Липсват ми моите кучета-хора, моите птици-хора. Това е всичко, наистина. И всички вас, обичам ви, но нямам това чувство на липса към никого. Бог ме е създал такава, предполагам; иначе не бих могла да издържа; би било твърде самотно да бъда така сама. В Хималаите бях сама; също не ми пречеше. Ходех в тъмното или под дъжда, имах много малко. Никога това не ми е пречело. Чувствах се много щастлива тогава. А сега не се чувствам толкова щастлива, защото всеки ден трябва да проверявам предаванията, които правите и понякога изведнъж има някакво страдание. И от това наистина много ме боли.Затова поисках да слагате повече щастливи клипове за животни-хора от интернет в нашите предавания, за да споделяме и щастието с хората отвън. Когато видя тези клипове - щастливи, забавни животни-хора с хора или помежду си - чувствам се щастлива. И се смея понякога от това. Затова си помислих, че трябва да даваме повече от това на света, както и шегите, за да се чувстват хората щастливи поне за известно време и да могат да се отпуснат, защото животът им е вече пълен с трудности, особено в днешно време. Милиони хора са гладни всеки ден и сърцето ми никога не може да се почувства изцелено или да съм наистина щастлива през целия ден. Не, не, просто някои моменти, когато видя нещо хубаво в предаванията. Но ви благодаря във всеки случай, че понасяте всичко това заедно с мен заради другите.Знам, че жертвата ви е голяма. Нямате семейство с вас. Нямате лични отношения. Абсолютно нищо. Знам всичко това. Просто работите и ядете и понякога и аз ви притеснявам. Извинявам се, защото работата не чака до утре. Работата не е като черното и бялото или като да вървиш по права линия или като велосипедна пътека, по която можеш просто да вървиш и да спреш когато поискаш. Не е така, защото нещата не са лесни. Ако искате да намерите информация и изследвания и тъй нататък, това отнема много, много време. И когато трябва да поправя нещо, понякога компютърът не ме слуша. Прескача на различни места и трябва да го напиша отново. Или не знам как да го контролирам, да го поправя, когато всичките ми поправки са слезли долу и са се смесили с напечатаната част и никой не може да го прочете. Опитвам се много усилено да го спася, но понякога не мога. Тогава трябва да го пренапиша цялото отново. Но просто това е начинът, по който се налага да работим. Не можем да избегнем всичко.И представете си, ние страдаме толкова много просто като видим клипа на събитията за страдащите животни-хора или на хора, страдащи от болести или от война и прочее. Представете си, ако вие сте в тази ситуация – ако ние сме това животно-човек или ако вие сте жертвата на войната, особено ако си малък. Или си просто дете, само, родителите ти са мъртви от бомба и ти вървиш сам по улицата с други хора, опитвайки се да намерите друга страна. Но тогава нямаш нищо за ядене, никой не е там и си изтощен. И просто падаш на улицата или мъртъв, или силно наранен, докато някой има възможността да те види и да те отведе в далечна болница. Представете си, ако сте вие.Когато бях малка - или не толкова малка, но мисля... Нека си спомня... седем или осемгодишна, отидохме от центъра на провинцията по целия път обратно до моя по-малък район. Центърът на провинцията и моят дом бяха далеч едно от друго. Трябва да отидеш с кола, с автообус или с малък тук-тук - триколесните малки превозни средства. Можете още да ги видите в наши дни, например в Банкок. Шофьорът кара отпред с една (пътническа) седалка, а отзад може би е седалка за осем души. Но понякога се сгъстяват до десет, и много други неща, като пилета- и прасета-хора, храна, зеленчуци и ориз. И така, понякога се чудех как може да се движи горката кола. Но тя се движеше! Те са генниални в правенето на такива неща. Но ако седиш отзад, изгорелите газове идват към лицето и носа ти и понякога мирише ужасно; аз повръщах понякога. Но си щастливец дори ако по време на войната колата или автобусът ти продължи чак до дома.Един път не продължи - бомба експлодира по средата на пътя и много хора загинаха. За щастие, баша ми и аз не умряхме. Но трябваше да вземем големия куфар и да го влачим по магистралата. Този национален път не беше хубава магистрала, каквито виждате днес, като в Америка или Англия или Франция или тези страни. По това време, когато бях млада, имаше само един национален път от Юга към Севера и той свършваше при река Бен Хай. Там беше разделена страната ни. Едната страна беше Северът, другата страна беше Югът. Това е. Можехме да отидем дотам; не можехме да отидем на Север. Не помня как сме могли. Може би сме могли, може би не. Никога не съм знаела това. Мислех си, че е забранено да отиваме там; никога не попитах. Не мисля, че бихме могли толкова лесно, защото чичо ми беше на Север или може би на него му харесваше на Север.След Женевското мирно споразумение много хора от Юга отидоха в Севера, за да останат и да живеят там, а някои хора от Севера отидоха чак в Юга, за да бъдат с южното правителство. Имаше две различни системи по това време. Северът беше комунистическа система, а Югът – наричаха го демократична система. Различните хора харесваха различни системи, така че се разделиха и отидоха на различни страни. И така, чичо ми никога не беше се връщал, до края на войната в Олак (Виетнам). Мисля, че беше 1974 г. И тогава чичо ми се върна. Аз никога не го видях; майка ми ми каза когато се видяхме в Хонконг и още един път в Банкок. Беше им позволено да дойдат два пъти да ме видят. След това не им беше вече разрешено. Конфискуваха паспортите им. Казаха ми, че не могат вече да дойдат да ме видят. Бях толкова, толкова съсипана, но всичко беше толкова бързо, не можех да направя много. Няма значение. Забравете за това. Просто беше мое лично нещо. Не знам защо ви казах за това.Photo Caption: Красива отвътре навън - това е чистата Душа
